|
|
Сериали в повече (шеста част) |
5. Характеристики на българските сериали –
герои, сюжети, ценности
Автор: Мая Василева
Сезонът на българските сериали създаде бум на нашите истории, в които всеки един зрител може да се чувства разказвач от първо лице. Моментите на идентификация с художествените образи в сериалите, припознаването на житейските ситуации и струящата народна мъдрост от малкия екран са сценарна хватка с амбивалентен характер – който се познае, не се харесва, отрича, че е такъв, но продължава да гледа сериала, защото възприема героя като прототип на някой друг. Съпоставката между реални образи от живота и емблематичните герои от сериалите на подсъзнателно ниво упражнява най-дефицитната в момента възпитателна функция на телевизионната комуникация.
Новите български сериали генерират основен интерес на базата на нашенската народопсихологическа нагласа да не си признаваме собствените си слабости, а да сме безпощадни към недостатъците на другите. Отново ще припомним популярната теза на доц. Георги Лозанов, че творците у нас е време да се откажат от усложнените метафори и да започнат да разказват прости истории. [1] Високите резултати от гледаемостта на новите български сериали показват, че историите са истински, близки и харесвани, когато разказват за нас и нашите перипетии. Конкурентната битка между трите най-хитови сериали от портфолиото на външните продуценти стимулира жанровото многообразие и първите опити да се удовлетворят различните вкусове на българския зрител могат да бъдат определени като успешни. „Столичани в повече”, „Стъклен дом”, „Под прикритие” и предстоящият в следващия телевизионен сезон - „Осем часа разлика”, се целят в различни таргет групи на телевизионната аудитория. Колкото и да са общовалидни за естеството на българската действителност, все пак илюстрират противоположните позиции на схващанията за стари-млади, бедни-богати, консервативни-модерни, голям град – малък град , столица-провинция и т.н. Логично е първите опити за местни сериали да се основават на разпознаваеми, широкопопулярни и характерни за нашите ширини културни модели. Тенденцията на специализиране на жанровете в сериалопроизводството се появява след проверката на творческите възможности, качеството и зрителските възприятия. Както се изразява Любен Дилов-син в студиото на „Тази сутрин” по темата за приятната зараза от българските сериали – засега те са като широкоспектърните антибиотици.[2] Идейният им замисъл се простира върху широката основа на семейните отношения от патриархален или модерен тип с маркетинговата цел да достигнат до възможно най-много зрители.
Ретроспективният поглед назад в първите години на предприемаческата инициатива да се произвеждат у нас сериали показва съсредоточаването на сценарния замисъл за развитие на действието в малката група, подобно на ситуационните комедии. Отношенията между героите остават едни и същи според тематичното направление на ситуацията, в която се изявяват – в „Тя и той” – млада двойка със съвместно съжителство, в „Клиника на третия етаж” – млади лекари на частна практика лекуват болестите на съвремието, в „Морска сол” – студенстката квартира – докъде водят идеалите и заблудите за образованието и любовта. Дори и в по-късно създадените проекти за съвременни драматични сериали, като „Хотел България” и форматния „Забранена любов” е ситуиран концептуалният модел за семейството и как е повлияно от промените в икономическия преход на България.
Подобно на тиражираните от медиите митове, поведенчески модели и емблематични образи на публични личности, превърнали се в нарицателни явленея за морални и културни аномалии в резултат на българския 20-годишен преход към демократично и пазарно общество, сериалите акумулират дълго стаяваните социални напрежения, сублимиращи идеали и преобърнати ценности в художествената измислица на съдържание с горчиво-сладък привкус. Съществува дори неписаното правило при екипното създаване на родни филмови поредици че, ако зрителят не се припознае поне малко в един от героите, то сериалът няма да се радва на постоянен успех. Новите български сериали показват неосъществените мечти на българина и непоколебимата му вяра, че заслужава съдбата му да се промени в желаната посока сега и веднага.
Драматургичното действие на територията на сериала като художествена проекция на реалността в сферата на телевизията реабилитира смисъла на мечтите с нова сила и съдържание. Риалити шоутата режисират потенциала на отделната личност да крои планове, а сериалът възвръща усещането, че всичко е в ръцете на съдбата и щастието е предопределено извън усилията на героите. Сериалите показват необходимостта да се вярва в нелесно постижими неща - стремеж към висок социален статус, идеали за любов, семейство и неизменното търсене на богатство, материално благополучие и готов капитал. Нежеланието на всеки обикновен българин да определи себе си като един от губещите в годините на прехода по естествен начин преобръща малодушието в хитрост, изобретателността в тарикатлък и утешително дава шанс на човека да не се чувства употребен. Сериалът представлява разказването на нашата приказва с героите, които ние искаме да бъдем. Обяснението, че приликата с лица и ситуации е случайна, всъщност придава по-особен статус на екзистенциалните метафори в сериалите – какви искаме да бъдем, как да живеем, на какво да се радваме. Когато продават мечтите, които искаме да постигнем, сериалите заиграват художествено с нещата, които сме изгубили. Сложността на героите минава през преценката дали добрите дела правят човека лош или лошите постъпки могат да спечелят зрителските симпатии и да утвърдят един негативен образ. Като цяло се затвърждава историческата предопределеност на балканската мъдрост, че щастието на едни е за сметка на нещастието на друг. Жизнеутвърждаващата философия на телевизионната приказка в новите български сериали е да няма губещи и никой да не печели, а да остане смисълът от сбъдването на мечтите.
По отношение на сюжетите се забелязва константния сценарен подход да се разказват промените от реалността чрез историята на семейството. При нас героите нямат самостоятелно съществуване нито в живота, нито в сериалите – остойностяват се при съпричастност със съдбата на семейството, приятелите, партньорите. Специфичен емоционален ефект върху възприятието на зрителя се упражнява с преживяването в противоречивото време на мечтите, идеалите и илюзиите през погледа на колективното съзнание.
В подходите на сюжетиране на действителността в родните сериали се забелязват градивните елементи на митовете, които българинът не само е свикнал да подлага на съмнение, но и приема за даденост:
1. Митът за бързото забогатяване.
Родните сериали интерпретират по различен начин мечтата на всеки българин да забогатее – героите търсят имане, мечтаят за собствен бизнес, да бъдат добри търговци и да се продават възможно най-скъпо. Много по-лесно се живее с мисълта, че богатството те очаква в бъдещето. Поддържа се убеждението, че лесните пари и бързото забогатяване са ключ към желаната положителна промяна в живота.
2. Митът за властта.
Политиката като трамплин към богатството и политиците, които купуват и продават влияние, е любима сюжетна нишка - отдушник на социалната несправедливост в художествената измислица на сериалите. Дали е мит или реалност корупцията сред родните властимащи е близка и винаги актуална тема от компетентността на обикновения зрител и драматургично подсилва интригите в изборите за кмет или президент. Тежка ирония и горчив сарказъм е обобщението на отец Григорий от сериала „Столичани в повече” за двамата кандидат-кметове и съседи: „Единият е алчен и хитър, а другият – хитър и алчен”.
3. Митът за икономическата емиграция.
Чувството за неудовлетвореност от живота в родината подклажда завистта към потърсилите щастие в други държави и на съдбата им се гледа с особена ревност и подозрителност. Подлагат се на съмнение успехите на емигрантите и причините да искат да се завърнат в страната си след години. Много истински истории разкъсват съдбите на героите отвъд няколко континента не само в добре обмислената сюжетна схема на сериалите, а и в реалното търсене на американската мечта и желанието за по-хубав живот отвъд българската граница.
4. Митът за мафията.
Осъществяването на икономическия преход в страната ни изведе в публичното пространство с помощта на медиите митовете за организирана престъпност, мутрите, връзките им с властта и легитимацията им под формата на героизиране, вместо заклеймяване като примери за негативни явления в общества на цялостно преустройство. Към днешна дата мафиотите се преобразяват от силови фигури в знакови публични личности с потенциал да играят роля на бизнес с едър капитал. С представителите на мафията се обяснява и понятието за милионерската емиграция в държави, определяни като данъчен рай.
Характерно за малките държави и произвежданите от тях местни продукции е да фокусират художествената измислица върху основата на национални или локални модели на начин на живот, вярвания и ценности. За обществата в преход главна отличителна черта е колебливата оценка за стойността на поведенческите модели от миналото и предзвикателните промени и възможности за същия тип хора в бъдещето. Глобализацията, мобилността, навлизането на масовата култура, икономическите и стопански преобразувания предлагат нов вид изкушения и социални принуди. Осмислянето на абстрактните морални категории в преходното време се превръща във фундаментална необходимост от социално и културно естество. В това отношение сериалите са основна база и повод за художествен прочит на добре познатия ни, но все още неприобщен към повечето българи космополитен начин на живот. И трите нови български сериали – „Стъклен дом”, „Столичани в повече” и „Под прикритие” интерпретират темите за сблъсъка между модерното и традиционното и чрез средствата на комерсиалното кино и достъпността на телевизионната комуникация пред българската аудитория се повдигат въпросите за старите и новите символи на нашето време.
В „Стъклен дом” семейната драматична история с криминални елементи изгражда на малкия екран представата за модерното време чрез яркия символ на мола - големият търговски център, който олицетворява развитата пазарна икономика в големите български градове и внася западния полъх на масовата култура, шопинг манията, консуматорския дух и съпътсващите го изкушения. Първоначално насочен към младата и активна аудитория, сериалът предизвиква любопитството и на хората от периферните територии на България, където населението е застаряващо и стойностите на безработицата са по-високи. От перспективата на провинциалния човек молът е еманация на демократичните промени у нас, а за малките населени места е спорно да се определи дали ценностите за красота, стил, лукс, предприемачество и висок социален статус съществуват реално или пожелателно, но със сигурност печелят почитатели на сериала. По думите на продуцента Димитър Митовски: „Молът стана феномен преди няколко години и това промени живота на българите. Молът е интегрална част от начина на живот на големите градове и мечта за хората от по-малките градове. Това място се превърна в социален мини модел на съвременния живот и е част от урбанистичните култура и лайфстайл”.[3]
Безспорни приноси на „Стъклен дом” са кинематографичните достойнства, комерсиалната визия и драматичното изграждане на героите в духа на проблемите на бизнес средата у нас. Животът на модерния модел за семейство, повлиян от идеята за свободния избор на героите, представя в друга светлина проблемите, опасностите и причините отделните членове да търсят сплотеност или раздяла.
Като цяло, в смисловия център на съвременния български сериал на семейството е отредено почетното място в регистъра на противоречивите ценности от новото време и отношението на уважение към него все още е съхранено. Конотативно се наслагва посланието, че героите са по-малко уязвими, когато имат своето място в семейството.
Съвсем предвидимо в годините на преосмисляне и пренареждане на социалните пластове условията на икономическия преход в страната да атакуват и дискредитират устойчивостта на семейството по причина на демографски фактори, морална девалвация, финансови подбуди или синдром на отчуждеността, характерен за западния тип общества. Обичайният пример за българско семейство е то да съществува формално и членовете му да живеят разделени по икономически причини в или извън територията на страната. В психологията на българина здравото семейство е символ на добър живот и в кризисни времена се нуждае от реабилитация, защита и от възраждане на старите семейни традиции.
Най-гледаният според рейтинговите данни сериал- „Столичани в повече” улучва сполучлив начин да представя как символите от миналото се превръщат в знаци от бъдещето. През филтъра на семейните отношения, комедийната драма проследява съревнованието между два противоположни модела на съществуване на традиционната българска фамилия – при доминиращата роля на майката или на бащата, героите живеят в конфликта между патриархалността и модернизацията. Засяга се нравствения въпрос за символа на богатството в метафоричен план, а в буквален се търси съкровище под земята – имане или минерална вода – предпоставки, които да накарат героите да се почувстват специални и да имат основание да продадат скъпо уникалното си географско положение. Сложният телевизионен жанр на сериала „Столичани в повече”, т.нар драмъди стил – комедийна драма, припомни удоволствието от умението на българската публика чрез хумористично-сатиричното преживяване на историите от живота да се надсмее над абсурдната си действителност със смях през сълзи от позицията на човека, излегнат на дивана пред малкия екран.
В тъмната страна на българското общество остават страховете и подозренията за корупционните практики, които раждат легендите за облагодетелстваните представители на българския преход. Разработването на темата за живота на мафията в България и за хората, останали в неизгодно положение, е творческо предизвикателство за новия сериал на БНТ – „криминалната драма с романтични изтрели” – „Под прикритие”.[4] По заявка на продуцентите от „СИА” сериалът е замислен като нещо средно между руския „Бригада” и британската поредица „Фантоми”. Интересен факт за реализацията на този проект е, че е най-силно профилиран, удовлетворява нишов сегмент и специализиран интерес на българските зрители, дълго възпитавани на тънкостите на криминалния жанр от комерсиалните телевизии. Парадокс и плюс в критерия за пазарна находчивост в програмата на БНТ е да заложи на темата за престъпността у нас предвид обществената й функция да упражнява културна насоченост и в същото време да постави под съмнение конкурентоспособността на частните канали в часовия слот на излъчване на сериала. Разкриването в „Под прикритие” на топ ченгета, мафиотски босове, метреси и редови бандити представя поредния опит за драматургично кино пресъздаване на криминалните страници от пресата. Професионалното надникване в психологията на престъплението в резултат на съвместната работа между консултантския и сценарни екипи не документира престъпността, а съдбите на хората около нея и с това намерение нарежда сериала до световните образци от криминалния жанр като „От местопрестъплението:Маями” и филмите на Мартин Скорсезе – „От другата страна” и „Шофьор на такси”. В случая фикцията на новия български криминален сериал придава познавателен характер на неща, на които досега не се е давало гласност в обществото и това обяснява градивното нарастване на гледаемостта.
„Под прикритие” е първият български сериал със строго специализиран по жанр и намира широка популярност и пазарен потенциал извън България с възможността да бъде представен на Фестивала на българското кино в Рим и да привлече за участие в новия си сезон италианската легенда от сериала „Октопод” – актьорът Микеле Плачидо. Ако намарението на продуцентите на сериала да направят препратка към емблематичната поредица за италианската мафия се осъществи, то шансовете за продажба на „Под прикритие” като първи форматен български сериал, който да се продава с концепция и да се произвежда от други държави, ще изведе българското телевизионно продуценство на картата на европейския аудиовизуален пазар.
|
Информация за медиите