Автор: Доц. Георги Лозанов

в. „Труд”, рубрика „Култура”, 01.04.11г.

Всеки ден чуваме в реклами и самореклами, че предстои сезонът на българските сериали. Какво ли ще бъде, когато дойде, щом и в момента по трите национални телевизии се въртят поне пет такива, между които един детски. Явно това е новата мода в програмирането и то появила се, след като вече се бяхме примирили, че не ни бива в тая работа. И години наред извинително търсехме причините...

Например творците по нашите ширини не ги привличат простите истории, те си падат по усложнените метафори. Или пък - социализмът масово преследваше масовата култура като буржоазно явление и спираше развитието й, а сериалите така или иначе й принадлежат. Да не забравяме и неволите на “малкия език” - каква масова култура без масова аудитория. Когато героите ти говорят на английски или испански, даже не е толкова важно какво казват. Изглеждаше, сякаш че родният ни образец за всички времена ще си остане “На всеки километър”, въпреки спора дали е масова култура или социалистическа пропаганда. Че бате Серго никога няма да слезе от трамвая и да влезе в мола. Но точно това се случи - синият екран набързо беше избърсан от съмнения и предразсъдъци и след първоначалния успех - особено на “Стъклен дом”, сега ни очаква (вече започна) серийният “бум” на сериалите. Така че си заслужава - и захласнато да ги гледаме, и дори още повече, ако не искаме да ги видим и чуем, да се замислим на какво се дължи той.

Първо, турското нашествие! Заедно с неподозирания интерес към всякакви перли и листопади, довети от южната ни съседка, в аудиторията се създаде трайно очакване “да отговорим на удара”. Сериалите, макар и без каквато и да е връзка със собствените им теми и герои, бяха преживени в историко-патриотичен контекст, като далечен отглас от националноосвободителните борби. В смисъл: ако не можем да ги спрем тях - все пак искаме да видим как ще свършат, поне да спрем новините на турски. Но истинската победа над тях ще е, ако произведем български сериали, които да ни харесват повече. И продуцентите поеха ръкавицата.

Второ, умората от риалитата. Тя край другото беше предопределена и от острата, провокирана от кризата конкуренция между големите телевизии, които притискаха зрителя със сходни формати и го лишаваха от избор. А за това той рано или късно отмъщава. Пък и “Биг брадър фемили” произведе скандал, който - основателно или не, постави под съмнение моралното право на риалитито въобще да съществува. Временният превес на “гребнатите от живота” персонажи и отношения между тях се загуби и се върна вкуса към здравата драматургична традиция - още от античността, на професионално измислени герои, сюжети и диалози. Хората отново предпочетоха откровената фикция пред скалъпената реалност, приказката пред воайорството, мелодрамата пред есемесите. Това обръщане на колективния поглед, което в момента телевизиите “прихващат”, казва и още нещо: Долу лицензните формати, искаме роден продукт!

Трето, идва краят на “интересното време” според популярната китайска поговорка. Досега като че ли все чакахме киното ни, било на големия или малкия екран, да пресъздаде годините на преход по някакъв уникален, невиждан другаде, начин. И така да отговори на собственото ни гордо-самосъжалително усещане за уникална историческа съдба, която не подлежи на аналогии и не се побира в модели. Всичко - насилието, еротиката, престъпността, мутрите, цинизма, разпада (в духа на позабравения вече “Дунав мост”) да е в повече, да е далеч над всекидневните мащаби и да “събере очите” на света.

Това, разбира се, не стана, а вероятно и не можеше да стане. И ние, сякаш поуспокоени, се връщаме към вечно повтарящите се драматургични схеми на любовта, ревността , завистта, алчността, възвишеността, жертвоготовността, рода, поколенията... А именно те виреят най-добре на територията на сериала, той е тяхната днешна родина. Но ако разпознаем малко по-надълбоко, ако го подложим на археология, неизбежно ще стигнем до Шекспир и Молиер, до Есхил и Софокъл, до мита и приказката... “Няма нищо ново под слънцето” е мотото на сериалите и изглежда, че посткомунистическият човек у нас има все по-голяма нужда от тази банална утеха.